Той  стоеше в парка всеки ден, на една пейка под дървесната сянка. Сутрин си имаше ритуал, от които рядко се лишаваше, а именно – кафе, цигара и кроасан с масло и кашкавал.

Седеше там до обяд и пишеше в тефтера си, а понякога рисуваше или просто наблюдаваше света около него, което го правеше щастлив.

За него щастието се състоеше в думите, в пейзажите, в рисунките и безмълвните жестове на хората, в доброто и в мълчанието.

Колкото и да обичаше да говори, предпочиташе да си помълчи, дори когато до него седне някой стар човек, той предпочиташе да си помълчат заедно.

И ето го пак тук, отново. В този ден. На тази пейка.

Дори гълъбите и врабчетата го познаваха и вече не изпитваха страх от него, а го подминаваха с надежда за някоя друга троха.

Около него се беше излегнала сянката на един полу-изгорял кестен, а листата му наоколо хрупаха като пластмасови. Хрупаха, защото нещо се разхождаше около тях, беше малко и облечено в червена блуза с нарисуван банан на нея, имаше руса коса и голямо любопитство към света наоколо и в частност състава на кестеновите листа, дали се ядат и дали шума от тях е по-различен ако ги настъпваш с един или два крака. Малкото човече откриваше и радостта от гравитацията, като оповестяваше емоциите си с бурен смях, а после… рев. След което избяга в майчината прегръдка и остана там докато се успокои.

Но отново се отклонихме, исках да ви разкажа за момчето на пейката. Всъщност, то си има име, казва се Стефан и това беше света погледнат през неговите очи. Той е на двадесет и осем,  често му казваха, че щом е на тези години, значи е мъж, а пък той отричаше с обяснението, че все още се чувства като момче.

В момента гледаше напред и по-точно в авто сервиза отсреща, който току-що отвори.

Мислите си, че този вероятно прекрасен парк изпълнен със спокойствие е причината поради която той е тук, нали? Не?

Ако вашият отговор е „да”, то вие сте наивен романтик, но в това няма нищо лошо, значи също така и че сте добър човек. Но всъщност, причината се крие в сервиза, причината работи там и причината сигурно дори не подозира, че е нечия причина денят на някого да започва с усмивка, надежда и желание за живот.

Стефан идваше рано сутрин, преди да са отворили магазините наоколо и се наслаждаваше на хладния бриз на утрото, а зад него един настоятелен кос почти винаги се перчеше от клоните на дървото. Няколко дечурлига се гонеха около фонтана, но за него това не се случваше, не и в неговия свят.

Огромната врата на сервиза се отвори и започна да скърца прибирайки се нагоре, а сърцето на Стефан затуптя и дланите му се изпотиха.

Чернокосо момиче в изцапан жълт гащеризон се появи, застопори вратата с един огромен кол и след като се увери, че няма да падне на ничия глава, извади един ластик от джоба си и си върза косата. След това дискретно намести сутиена си и разкопча презрамките на гащеризона, след което повтори наместването и остана видимо по-доволна от резултата. Седна на пейката до входа на сервиза и се протегна до фризера отстрани, извади едно кенче с кола и бавно отпи от него, след което запали цигара и седна разкрачено или както някои хора биха се изразили „по мъжки”.  Тя не притежаваше огромни гърди, но в момента гледката беше повече от прекрасна. Стефан се усмихна. Тя беше много красива. Тайничко й завиждаше, за това, че не е на нейно място.

До нея седна нейният колега, с огромни ръце, силни и татуирани. Той също беше с жълт гащеризон и беше свалил само едната презрамка, а Стефан засия още повече. Боеше се, че се влюбва в някой, който не познава. В някой, който надали би имал шанс с него или би искал да има нещо общо с него, но поне мечтите са безплатни. Той прехвърляше в главата си всякакви сюжети и причини, за да отиде и да си поговорят с него. Да чуе гласа му и най-вероятно да припадне, но никога не събираше куража да го направи, независимо колко перфектно му се струваше, че е  изпипал плана си. Няколко  пъти му се случваше така, че погледите им се засичаха, но Стефан веднага извръщаше глава настрани и се правеше, че гледа някоя птица или си изваждаше телефона и започваше да разглежда указателя си. Но така или и не разбра той какво ли си мисли. Често, когато го виждаше в компанията на колежката му, го чуваше как се смее и гласа му отекваше наоколо, дълбок и силен, мъжки и респектираш смях. Стефан дори беше започнал да се интересува от коли, но му беше страшно трудно да запомни всичките неща и още повече се възхищаваше на мъжа отсреща, защото явно се искат доста знания за тази професия…

Изкарваше така в мечти, половин ден и после се прибираше вкъщи. Намръщен и тъжен, поради това, че не знае какво ли си мисли ТОЙ за него.

И до ден днешен, Стефан е там и го гледа, онзи мъжкар, онзи красавец с плътния глас и прекрасна усмивка. Гледа в него и се усмихва и си дава фалшива надежда за всяка сутрин.

Надежда – защото има нужда от такава, за да се събужда в този свят.

Всяка сутрин – защото няма как иначе.

Фалшива – защото само веднъж остана докато сервиза не затвори и видя, че ТОЙ е женен.